Ирен Леви

Отдъхнах си. От грешките най-много мразя нелепите. Ако изобщо има други

Робин – попитах го в онази тъжна вечер, – къде точно боли, когато умре майка ти?

– О, знам ли? Боли, докъдето ти стига погледът, навсякъде, където си ти, и дори още по-нататък.

Колко слаби сме жените – живеем заради желанията на мъжете си. И колко силни сме, защото обикновено успяваме да ги осъществим

Всички жени имат мустаци, просто ги махат – каза баба.

– Мама няма.

– И аз така мислех за майка ми. Но когато я хвана склерозата и забрави да ги маха, се превърна в хайдутин

– Наистина ли ще оберем банка? – развълнувах се.

– Естествено.

– А ако отидем в затвора, вечно неумиращи? Ето на това му се казва доживотен затвор!

Погледнах и пред мен се появи размазаният ѝ образ. Може би затова я познах. Изглеждаше както преди, докато я гледаш през сълзи. Малко по малко очите ми се изчистиха и тя остаря.

– Знаеш ли... останах, защото се тревожа за теб. Но в ей такива моменти ми се иска да бях тръгнал.

Той се качи горе в стаята, а аз се натъжих колкото за мартини. Бутилка мартини.

Ние бяхме истински приятели – такива, с които душата ти се разбира, без значение какво прави другият. Бяхме стари идиоти, живели напразно в един свят, който не разбирахме.

– Юда – каза Ния, – имаш ли дрехи за пране?

Погледнах я.

– Имам всичко, което може да те направи щастлива, но съм старче в старчески дом, разминахме се, мила, в този живот...

не съм подреден човек, не го мога това.